Напоследък доста се пише за новия облик на вестник „Седем”. Един негов съсобственик дори неколкократно се жалва, че акционерите предлагали на ДСБ да го купят, но оттам отказали. Невероятно! Един журналист, който би трябвало да бъде независим в работата си, хленчи, че не били поискали да го купят – него барабар с вестника му. Как този човек би бил обективен в поднасяната на читателите информация и би ли искал аудиторията му да е само от партийни членове? Не мога да си представя, че в подобно издание ще могат да работят умни, талантливи и обективни журналисти.

„Органът” (ужасна дума!) на СДС – вестник „Демокрация” – беше спрян в края на юни 2002 г. Тогава Надежда Михайлова твърдеше, че партията няма нужда от партиен вестник. И беше права. „Демокрация” имаше все по-малко читатели, не носеше печалби и работеше на загуба. Дори седесарите не го четяха. Предпочитаха вече „Труд” и „24 часа”. А техният вестник беше скучен, досаден, еднообразен. Защото против СДС нищо не се пишеше. Проблеми в СДС според „Демокрация” не съществуваха. Имаше цензура. Налагаха си я журналистите. Или им я налагаха. Спирането на „Демокрация” не беше фатално за никого освен за стотината души, които останаха без работа.

Шест месеца по-късно един вестник (за който никъде нищо не се пише) се опита да запълни местенцето на „Демокрация”. Седмичникът „Вестникът” се появи благодарение на благородните усилия на хора от едно сдружение, които само за месец бяха изтикани в трета глуха от назначената от тях главна редакторка Цоня Събчева. С хитри и подли постъпки тя постепенно узурпира собствеността на „Вестникът” с дълбоката увереност, че ще прибира цялата печалба. Оказа се, че печалба няма. Виновни били разпространителите... (Познат рефрен!) Всъщност вина за лошата продаваемост на седмичника имаше единствено едноличният му собственик, който налагаше политиката и темите в изданието. Покланяйки се ниско на Надежда Михайлова и софийското ръководство на СДС в лицето на Стефан Иванов, Борислав Бориславов и С-ие, Събчева правеше грозна партийна журналистика, която малцина желаеха да погълнат със сутрешното си кафе. Главната редакторка бранеше собствеността си, но това не й пречеше да иска пари и абонаменти от клубовете на СДС.  

Два месеца по-късно се появи и вестник „Седем”. В началото приеман резервирано, той бързо набра скорост и увлече читатели с твърдата си подкрепа към т. нар. костовисти. Сред бедната дясна преса се откроиха два седмичника с противоположни гледни точки: за и против Иван Костов. И двата бяха (и продължават да бъдат) частни издания, с партийно покровителство.

Когато в края на май 2004 г. се учреди партия Демократи за силна България, естествено вестник „Седем” беше припознат като „нейния” вестник. Депутатите на ДСБ намериха място за излагане на тезите си, но „Седем” – като частно издание – имаше свободата да публикува и други мнения. Тази свобода грозно се демонстрира преди два месеца, точно преди началото на кампанията за местните избори. Когато се заговори, че „Седем” е продаден, а неговият собственик се кандидатира за кмет на софийския район „Средец” от ГЕРБ.

Дали и сега „Седем” е вестник на свободното слово, могат да кажат новите му читатели. Но ако е така, то защо един журналист (и съсобственик) ще продължава да се оплаква, че не го били купили?!

най-нормалното нещо е вътре не всичко да е про-ДСБ. Във всеки случай има и техни позиции, вестникът определено не е 100% ГЕРБ.

защото медията съществува за да се продава. поне според нея.независим журналист или вестник..има ли такова животно? че нали медията е "шестата власт"- коли и беси, особено в Щатите? и понеже живеем във времето на Щатската Империя, лека-полека в целия свят става така.
както почти няма независими учени вече- всеки работи за някоя голяма корпорация и за нечии големи интереси- така е и с журналистите. Виж кво стана с BBC- изхвърлиха 30 хиляди души. цената на независимостта..nо money.