Преди два месеца приключи конкурсът "Това е моето минало"., обявен в края на 2006 г. във вестник "Гласове" и на страницата на Института за изследване на близкото минало www.minaloto.org
         Ето как участвах аз: 

         Детство с Ленин

 

 

Дълго се колебаех дали случките, която ми се искам да опиша, имат значение за другите хора. Дали не са прекалено лични и дори смешни в сравнение с тежките съдби, които някои вероятно ще споделят с вас. Но тъй като “моето минало” се е случило след раждането ми през 1960 г., се оказва, че спомените ми за комунизма и за обществото, в което сме живели тогава, са свързани с моето детство и юношески години. После, след завършването на гимназията, в живота ми до ноември 1989 г. се случиха много неща, но сред тях липсва всякакъв допир до репресивната система, до партийните организации или нещо подобно. Влюбвах се, студентствах, омъжих се и родих чудесен син, грижех се за детето си, започнах работа. Това е естественото развитие за нормалния човек в каквото и да е общество. Въпросите: защо има БКП, какво е било преди и какво е оттатък, започнах да си задавам точно през училищните години. И понеже от нас, порасналите и зрели хора, зависи как ще живеят нашите деца, смятам, че връщането към онова време, с всякакви разнообразни случки, не е излишно. Вече съм го споделила у дома. Сега го правя и с вас.

 Родена съм в квартала около Военното училище в София. Дядо ми е бил царски полковник, артилерист, командир на противовъздушната отбрана до преврата на 9 септември 1944 г. Той почина, когато бях 9-годишна, и безкрайно съжалявам, че нямах възможността да разговарям с него по въпросите, които по-нататък се натрупаха. Баба ми си отиде през 1975 г. и отнесе истината със себе си. Мамито (така казват на бабите си в Разград) получи тежка склероза и последните години от живота си прекара в леглото като бебе. Майка ми, тяхната дъщеря, не говореше у дома за това, което е преживяла, докато със сестра ми най-накрая пораснахме и започнахме да я разпитваме настойчиво. Майка вече беше единствената, която имаше ярки спомени за събитията. Тогава тя започна да вади дълбоко скрити от нас албуми на дядо, както и два негови ръкописа. Беше след 1975 г. и аз вече не бях дете. Затова ще разкажа за основното училище.

Заедно със сестра ми (две години по-голяма от мен) ни записаха в 12-о училище “Владимир Илич Ленин”. Помня, че тогава класните ръководители обикаляха домовете на бъдещите първокласници и ги записваха. Кварталите бяха районирани към съответното основно училище. До четвърти клас сестра ми учеше в “ленинска” паралелка в “ленинската” стая. В нея имаше кът на “вожда” с негови снимки и текстове. Имаше и Ленинов бюст, на чийто врат пионерите завързваха червените си връзки, ако са се провинили в нещо. Имаше такова наказание за неподчинение – сваляне на връзката. Много деца браха голям срам. В коридора, над гардеробчетата при ленинската стая, се окачваха най-сполучливите детски портрети на Ленин. Този на сестра ми вися много дълго и помня, че доста учители похвалиха ръката й. Тя наистина имаше рисувателни заложби.

Аз бях в обикновен клас. Научавах от кака ми за нейните страхове, но някак си не им обръщах внимание. Само понякога ми ставаше криво, че мои съученици, деца на изявени комунисти, имаха съветски копринени, огненочервени връзки. Нашите бяха български, памучни и тъмночервени. По това се откроявахме ние, децата от квартала около ул. “Цар Иван-Асен Втори”, от онези в комплекс “Ленин”.

Ние всекидневно учехме за детството на “великия съветски вожд”. Много истории помня за малкия Володя Улянов и за съжаление този баласт няма да изчезне от мозъка ми. А ако ме хване склерозата, сигурно ще побъркам внуците си с приказки за детето-чудо, което помагало на бабите, давало акъл на възрастните, сбило се с деца на контри, ловило риба и т.н.

У дома живеехме спокойно три поколения. Най-топли спомени имам от кратките ми срещи с дядо, който по цял ден седеше на бюрото в тяхната стая и си пишеше нещо. Всички роднини говореха за него, че е прекрасен човек и шегобиец, но за мен беше най-строгият човек на света. Той редовно ни водеше на разходка Парка на свободата (така “преименуваха” Борисовата градина, а ние пресичахме по бул. “Ленин”). На връщане често спираше някое дете в квартала. Питаше го: „Как се казваш?” Детето си казваше името – например Елена. „А-а, не си Елена, аз знам, че се казваш Бонбонка Шоколадова!” И вадеше от джоба си лакомство за детето. Имаше едни бонбони “Дипломат”, много вкусни, особено дъвчащите и тези с черния шоколад. Дядо си купуваше и ги заключваше в едно чекмедже на бюрото си. Ако ми се дояде бонбон, трябваше да почукам на вратата и да я отворя след отговора “Влез”. Трябваше да вляза спокойно и да попитам: „Дядо, моля, може ли един бонбон?” „А, това ли било? Може!” – отговаряше той, изваждаше ключа, отваряше чекмеджето, после кутията и я поднасяше към мен. Нямах право на повече от едно изкушение. Бързо избирах какво точно ми се похапва, не пропусках да благодаря и започваше процедурата по затварянето и заключването. Ако исках още, трябваше да се повтори цялата церемония – от почукването на вратата.

Сигурно затова съм търсила поводи по-често да влизам в стаята на баба и дядо. И си измислих такъв – написах стихотворение и отидох да го прочета на дядо. Била съм около 8-годишна и ето какво съчиних:

 

Тишина

Навън е тъмна, тиха нощ.

Вече минава полунощ.

Хората спокойно спят.

Милиционерите бдят.

Но няма кой

да наруши тишината.

Само покой

царува в тъмнината.

 

Докато го пишех, си представях нашата тиха и спокойна улица “Янтра”, по която всички деца от околните къщи играехме до късно. Дядо ме изслуша внимателно, помълча и после едва чуто ме похвали. Получих си бонбона. Много години по-късно съм си мислела колко болка вероятно съм му причинила с моето стихотворение, възпяващо спокойствието, което властта на милиционерите наложи. Същата власт отне професията му, а с това и активния живот на него и неговите бойни другари, които преживяха деветосептемврийския преврат.

Сагата за Ленин продължаваше да прочиства мозъците на учениците от 12-о ЕСПУ. Аз  бях  старателна, изпълнителна, отлична ученичка. Обичах да уча. Влечеше ме и литературата, четях много книги и с няколко мои приятелки естествено съчинявахме стихове. Нашето училище беше под шефството (имаше такава модерна дума) на Полиграфическия комбинат. В комбината ни вързаха червените връзки. Пак там ни приеха и в комсомола. Дори нас, отличните ученици, приеха по-рано, в 6-и клас, а не в 7-и, както беше масовата практика. Трябвало е винаги между децата да има разделение и кожените комсомолски книжки на отличниците бяха чудесно оръдие срещу детските червени връзки на изоставащите. Въпреки това в класа ни имаше естествени приятелски отношения. Всичко, което ни караха да правим насила – извънкласните срещи с „видни” детски писатели, нарежданията на дружинната, а после и на комсомолския секретар, разни доклади, манифестации, декламации и т.н. – оставаше някак си встрани от нашите вълнения.

Един ден с мои приятелки отидохме в Комбината (така наричахме Полиграфическия), в редакцията на вестник “Септемврийче”. Може да сме били още пионерки, не помня. Занесохме стиховете си с неприкрито желание да бъдат публикувани. Двама строго облечени мъже прегледаха нашите листа и много сериозно ни обясниха, че поезията ни е елементарна. В нея не прозира социалистическият реализъм, няма ги работническият устрем и вярата в бъдещето… Разбира се, че беше така. Ние пишехме за мама, за обич, за природата. Тръгнахме си разочаровани. После дълго не се върнах към поезията.

На 22 април (рождения ден на Ленин) всяка година училището празнуваше. Беше неучебен ден, правехме голямо тържество в залата на Дома на съветската наука и техника на бул. “Клемент Готвалд”. Оттогава, чуя ли Дванайсетата симфония на Шостакович, бързо си запушвам ушите. Толкова съм я слушала, преди да се вдигне завесата на сцената… Издаваше се и празничен вестник “Млад ленинец”. През 1974 г., в 7-и клас, по литература ни преподаваше другарката Некова. Възрастна, накуцваща жена, вечно подпряна на бастун и много строга. За нея знаехме, че е била в концлагер или нещо подобно и е изтезавана от фашистите. Всички се страхувахме от яростта й. Много често, недоволна от отговора на някой ученик, тя ставаше от стола си, размахваше бастуна и крещеше. Веднъж ме вдигна да направя анализ на разказа “Иде ли”. Говорех спокойно, защото си знаех. Обаче казах нещо, което я извади от равновесие. Казах, че баба Илийца съжалява бунтовника. Като стана тази жена, като се разкрещя: “Какво значи съжалява? Ти знаеш ли какво е да те съжаляват? Това е унизително! Не, тя му съчувства, не го съжалява! Съ-чувст-ва му!” Писа ми тройка. Умърлуших се. Бях решила да кандидатствам във френската гимназия, въпреки че майка ми ме спираше. Казваше, че там влизат деца с връзки. Аз бях упорита и се подготвях за изпитите. Не ме приеха, но това е друг разказ.

Наближаваше 22 април и Некова ни съобщи, че за вестника се събират стихотворения, посветени на Ленин. Което се публикува, ще получи оценка като при изпитване. Още по пътя към къщи съчиних стиховете. У дома седнах веднага да ги запиша, да не ги забравя. Задрасквах, променях, добавях и накрая бях много доволна от себе си. Сега, като си припомням онзи ден, мога спокойно да кажа, че съм се чувствала щастлива. Бях сътворила нещо, което няма как да отхвърлят! Ще си оправя годишната оценка!

Стихотворението естествено беше публикувано, наред с още подобни съчинения, в нашия вестник и аз бях толкова горда, че си запазих броя. Години по-късно, след всяко разчистване на вещите, този вестник попадаше пред очите ми и аз отново го пъхвах между ценните си неща. Не можех да го изхвърля. Пазя го и сега. Няма да го изхвърля. Това е моето детство, моите хубави спомени, моите щастливи вълнения, че съм успяла и че съм по-добра от другите. Ето го:

 

Ленин

 

Ти пак във мислите ни идваш.

На гости тук пристигаш сам.

В заводи, фабрики и мини

Те виждаме в портрет голям.

 

И сякаш чуваме гласът ти.

Ах този глас, зовящ напред –

към нови трудови успехи,

към светло бъдеще навред.

 

Ний чуваме гласа ти мощен

и в нашите сърца се ражда плам.

И пак работим денонощно.

Строим завод, завод голям.

 

Завод за щастие строиме.

Завод за мир и красота.

В устата ни е твойто име,

Следят очите твоята ръка.

 

Тя сочи там – към бъдеще желано,

към светли дни и мирни върхове.

Тя сочи към доброто – тъй мечтано.

към комунизма ни зове.

 

От тези стихове чудесно се разбира какво е било втълпено в главичките и на мен, и на моите връстници. Само от семейната среда е зависело да помогне на децата си да преодолеят идеологическия синдром и да израснат с ясно разбиране за обществото, в което са обречени да живеят.  И с нас – сестра ми и мен, се случи това. Пораснахме още малко. В гимназията вече нямаше дружинни ръководители, а комсомолският живот някак си минаваше покрай нас. У дома постепенно, първо шепнешком, после при затворени прозорци, се заговори за цар Борис, за неговите офицери, изтребването на някои от тях и пенсионирането на други. Майка ми си припомни как, седемгодишна през септември 1944 г., се е укривала няколко дни на Витоша заедно с родителите си. Татко разказваше с подробности за живота в Свищов, преди червената армия да влезе в България. Роднини също започнаха да си припомнят много неща. Явно в семейството бяха осъзнали, че е време момичетата да разберат истината, преди да ги повредят.

Ще завърша своя разказ с 1988 г. Шест години по-рано бях започнала работа като машинописка в Научноизследователския институт по профсъюзни проблеми “Георги Димитров”. Следвах задочно в университета и трябваше да работя. След дипломирането ми продължих в института като коректор до 1990 г. През есента на 1988 г. профкомитетът на Централният съвет на Българските професионални съюзи организира именуване на децата на служителите си. Такова именуване тогава беше на мода и в родилните домове, където връчваха на новороденото тенекиен медальон с герба на София. Нашето тържество беше къде-къде по-специално. Освен верижка и спестовна книжка с по 10 лв. за всяко мъниче имаше по 4 писма. На пликовете пишеше: “Да се отвори, когато го приемат в четата “Чавдарче” “Да се отвори, когато го приемат в ДПО “Септемврийче”, “… когато го приемат в ДКМС” и “… на абитуриентската вечер”. Естествено писмата бяха прочетени още същата вечер у дома. В първите две освен кратко послание към детето, имаше съответната синя и червена връзка. На момчето, юношата, младежа се втълпяваше да вярва сляпо и безпрекословно на БКП и на КПСС.

На моя син дадох писмата, когато като майка прецених, че вече е време и за тези разговори. Той узря по-бързо, защото беше с нас по митингите на СДС, слушахме заедно новините и преживя всичко след 10 ноември 1989 г. почти като участник в събитията. На 12-13 години, докато четеше и трудно проумяваше поученията в писмата, той неразбиращо ме попита: “Мамо, кой е Ленин?” За минутка онемях и се вцепених. Някак си дотогава не ми е минавало през ум, че може някой да не е чувал за Володя Улянов. Идваше ми да му се сопна: „Как може да не знаеш? Всеки знае за Ленин!” След това се усмихнах и въздъхнах с облекчение. Ето че моето дете живее нормално, никой не му тъпче главата с глупости. Колко е различно това поколение от моето!

Връстниците на 11-годишната ми дъщеря са още по-отдалечени от близката ни история. Периодът от септември 1944 г. до ноември 1989 г. за тях ще остане сух урок от учебника. А между тези две дати се разлива цял океан от човешки съдби. Сред бурните му вълни, още неутаило се на дъното, се носи и моето мехурче с първата глътка въздух, поета при раждането. В него е скрит и споменът за моето детство. Сладко, примамливо, обещаващо. Когато ми е трудно да преодолея тежък проблем в зрелите си години, се гмуркам надълбоко и търся себе си...

 

София, 23 февруари 2007 г.

и сега и аз ако те попитам, кой е Ленин как ли ще ми отговориш...щото така както си го описала, когато са ти го втълпявали в главата излиза, че е бил Месията хе хе

Ленин е еманация на злото в човешка форма. Нито първият, нито последният, за съжаление. Трябваше ми малко време, да порасна, за да разбера истината. Някои от моето поколение обаче останаха верни на читанките си.