-         Мамо, ще вземем ли топката?

         - И колелото! И колелото!  - дребното човече подскачаше около майка си и брат си, ококорило големи питащи очи.

         - Не, милички, първо ще идем да напазаруваме, а след това ще излезем на разходка с колелото и топката.

         Розалия мушна ключовете в джоба си, провери парите и избута децата си през вратата. Навън я лъхна миризмата на дъжд. Поредният порой се беше изсипал снощи, сплашвайки съня им с ужасни гръмотевици. Но сега всичко блестеше. Пое дълбоко дъх, хвана синовете си за ръце и се усмихна. Беше първият ден на отпуската й, беше лято, беше с децата си. Денят обещаваше да е весел и интересен.

         Малкият се изплъзна от ръката й и хукна по тротоара да сплаши врабченце. Големият вървеше сериозно до нея, но постепенно отпусна китката си. Искаше да изглежда по-голям. Отминаха един контейнер за боклук, който преливаше от нечистотии. След снощния дъжд от  дъното му  се стичаше смрадлива течност. Опита се да го заобиколи отдалеч, но тротоарът изведнъж се стесни. Пред магазинчето за алкохол две пластмасови маси и няколко стола оставяха само коридор за минаване.

         - Коле, спри се, ела тук! – тя забърза към малкия, защото той вече се провираше напред между стената на кооперацията и един опел, паркиран на тротоара. Хвана детето си, погледна към Марин и слезе на улицата. Тук вече стискаше ръцете и на двамата. Колите бръмчаха една след друга, а тя лавираше между тях. Не можеше да пресече. Отсреща зееше дупката за нов строеж. На тротоара след опела един пикап беше качен напряко, почти влизайки в двора на съседната къща. Едри мъгажи сваляха от него някакви кашони и ги пренасяха в клек-шопа. Отмина ги с мърморене.

         - Марине,  качи се първо ти на тротоара и подай ръка на брат си, не може да прескочи сам тая локва! – Розалия с мъка прехвърли малкия и сама се разкрачи над калната вода. – Слушай, Марчо, искаш ли да останете с Колето в градинката, а аз ще ида сама до магазина? Да не ви разкарвам и вас. Виж какви са улиците!

         Синът й се съгласи веднага. Вече десетгодишен, той много й помагаше за малкия Кольо. Играеше с него, приспиваше го понякога, хранеше го. Можеше да разчита на него. Изпрати децата и забърза към плод-зеленчука. Не се виждаха много хора. Гаражът беше малък, а изнесените щайги и чували със стока заемаха  и тротоара, та за клиентите не оставаше никакво място. Шмугна се вътре и започна да избира продуктите. Не можеше да носи много, обикновено купуваше  по малко от всичко. Хич не го обичаше този плод-зеленчук, защото често ставаха големи опашки, а двамата продавачи не смогваха. Стоката им наистина беше добра, цените приемливи, но висенето на опашка за нея беше кошмар. Помнеше от детството си всекидневното редене на опашка за какво ли не и все се надяваше, че повече няма да й се случва. Пазарът обаче беше далеч, а и с тези деца... А и мръсотията по сергиите... А и джебчиите...

         Розалия подаде пликовете на момчето до кантара. Обърна се назад и се усмихна доволно, защото опашката растеше. Малко се притесняваше за децата, но ей сега ще свърши. Продавачът явно беше отскоро, защото работеше бавно. При колежката му, чевръста и опитна, хората минаваха по-бързо. Момчето нещо се моташе с елката, цифрите ли не виждаше или не знаеше как се смята?

         - Мая, кво стана бе, виж, изчезна ми сумата! – младият продавач се обърна към жената до него. Тя надникна през ръката му.

         - Кво става! Изтрил си я, нищо не ти е изчезнало! – грубият й глас го притесни.

         - Извинявайте, госпожо, ще трябва отново да премеря продуктите – момчето с неудобство хвана пликовете и започна един по един да ги слага повторно на кантара и да отмята цената.

         На Розалия й прималя. Беше сложила в десетина торбички по няколко моркова, няколко чушки, малко домати, половинка ягоди, толкова череши... лук... две тиквички... И сега  да чака отново да й ги мерят!

         - Ако имахте касов апарат, това нямаше да ви се случи! – сама не усети как се изтръгна това от нея. Каза го ясно и високо. Погледна и двамата продавачи в очите. Отдавна й беше накипяло. Ден след ден се чудеше на наглостта им да смятат толкова много стока с джобна елка, да въртят такъв оборот, да минават толкова хора през магазина им, и те демонстративно да се правят на паднали от небето. Много пъти се беше заричала да не стъпва повече тук. Да, хората работеха много, скапваха се от работа, заслужаваха да печелят, но защо на чужд гръб. За всеки беше ясно, че укриват печалбата. Обаче опашката не секваше.

         Момчето поруменя, но продължи да мери на кантара. Зад гърба й настъпи тишина. Само за секунди. После хората забърбориха отново, като показаха явно безразличие към репликата й. Розалия навъсено изчака да се разплати и забърза към градинката. Заобиколи още един преливащ контейнер, кривна към бордюра, за да направи път на уличния пес и прескочи купчина пясък. Чехълът й се хлъзна в една изгнила черница. Целият тротоар беше почернял от нападалите през нощта плодове. Провря се между фризьорките, седнали на сянка около кръгла масичка с по чаша кафе. Розалия се усмихна криво, сети се за парижките кафенета с техните прочути тераси. Тук кафето на тротоара ти излиза без пари, въздъхна с досада, докато заобикаляше поредния стол. Нахълта в градинката през тревата, входът й беше заприщен от черна лимузина. Озърна се за децата си и вдиша дълбоко. Седна на пейката, друсна пликовете и повика момчетата. Гушна ги, потърка носа си в бузите им и й олекна. Няма да се ядосва. В отпуска е. Ще се радва на деня.

         - Искате ли да ядем сладолед?

         - Да! Да! – хлапетата заподскачаха около нея.  Изпрати ги в другия край на градинката да си изберат лакомствата и се отпусна назад.

         Задрямала ли беше? Огледа се неспокойно. Момчетата дояждаха сладоледите си. На пейката до тях пищеше бебе. То я е извадило от унеса. Майка му го успокояваше с едната си ръка, в другата държеше цигара и току всмукваше от нея. Бебето врещеше все повече. Друга жена го взе на ръце и то млъкна. И тя пушеше. Пръстите й държаха фас, а с дланта си прикрепяше главичката на детето. Розалия се сепна. Какво ги е загледала тези жени, какво й става? Обърна се към децата си. Марин беше взел клечката от сладоледа на Кольо и се оглеждаше за кошче, да изхвърли боклука. Огледа се и Розалия. Нямаше кошче. Добре де, вчера имаше. В тази градинка има кошче. Къде се дяна? Погледът й се спря пак на жените с бебето. Младата хвърли цигарата на земята, стъпка я и нервно запали нова. Другата остави празните пластмасови чашки от кафе под пейката.

         - Хайде, деца, тръгваме си! Марчи, ще вземеш ли ягодите и магданоза?

         Синът й с готовност пое пликовете, взе още един. Розалия хвана Кольо за ръка и потеглиха към дома.

         Чувстваше се ужасно. Като че ли беше мръсна, като че ли беше измамила някого, като че ли беше предала нещо. Нямаше настроение. Остави малкия да си играе с количките, пусна на Марин компютъра и хвана някакво списание. Нищо не й се правеше. Беше им обещала да излязат с колелото, ама... май ще обядват и ще си легнат. Не, не, няма да излиза повече. Поне в следващите няколко часа.

         Мъжът й се прибра  вкиснат. Пак имало задръстване, един „паяк” закачил колата на колегата му.

         - Розе, пусни телевизора да чуем новините! – вече се беше измил, преоблякъл, освестяваше се. – Нещо става в Народното събрание. Не са свършили още с гласуването на правителството.

         Розалия се приближи до него. Гушна го, притисна се до тялото му и се отдръпна. Погледна го в очите:

         - Петьо, мисля, че е време да си ходим.

         - Какво? Къде да си ходим?

         - Нали сме си говорили и друг път? Не мога повече да живея тук. Не искам децата ми да живеят така. Хайде да изчезваме. Хайде... Докато са малки. Марин вече разбира всичко. Ще добие лоши навици. Ще стане като другите. И Колето след него...

         - Ехе-е-ей! Ти да не се разплачеш сега? Тръгваме бе, тръгваме! Колко сме се канили? Айде, успокой се и почваме да мислим разумно.

         - Петьо, отиваме си, нали?

         - Отиваме си, отиваме си – Розалия се отпусна в прегръдката му. - Който е луд, да остава! – Преглътна тежко, нещо му пречеше в гърлото.