Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
24.08.2007 15:19 - ПОСЛУША СТРАХА СИ
Автор: liliahristova Категория: Изкуство   
Прочетен: 1363 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 01.09.2007 23:57


 

Трамваят спря с остро скърцане на спирачки. Вратите шумно се разтвориха, блъснаха се в рамките и избълваха народа. Мотрисата се опразни. Наближаваше крайната спирка, вече нямаше толкова пътници.  Деси седеше отпусната, зяпаше през прозореца и се опитваше да не мисли. Пътуваше до края. Оттам щеше да тръгне към мястото, което винаги я беше плашило, но напоследък взе да му свиква.

- Айде, бе, бързо, качвай се! Седай тука! – силният женски глас я стресна. Огледа се. Трамваят потегляше, а по пътеката едра циганка се опитваше да запази равновесие.

Деси завъртя глава. Още две циганки шумно се настаниха на седалките, едрата застана до тях. Нещо в трите жени привлече любопитството й и тя се втренчи в лицата им. Едната беше бременна, с голям корем, но слабовата и грозничка. Другата беше също млада, но с опъната кожа на лицето и позакръглена. Правата циганка изглеждаше възрастна, макар че едва ли беше над 40-те. Жените притихнаха и кротко скупчиха главите си. След минутка възрастната извади три билета, отиде до перфоратора и ги продупчи. Деси се размърда. Стори й се, че всички в трамвая зяпаха циганките. Те също го усетиха. И тогава възрастната не се стърпя:

- Без билет не може, ами! Виж, тая е бременна, нема ядене за нея, вместо да й зема две ябълки, билети дупчим, ама не може! – Циганката огледа пътниците спокойно, като че ли ги извиняваше за любопитството им, и се извърна отново към двете жени.

Деси се обърна към редицата седалки. Всички зяпаха циганките. Мъже в работни комбинезони, дебели жени с торби зеленчуци от пазара, бабички с цвете в ръка   - гледаха намусено, студено, укорително. Повечето от тях пътуваха гратис. Що за цигани са тия, помисли си Деси, докато се сгушваше по-уютно в палтото си. Кой ли пък ще ги провери дали имат билети? Рядко пътуваше с градския транспорт, но когато кръстосваше маршрута на двойката, често се възмущаваше от поведението на контрольори, които въобще не искаха билетите на циганите. Като че ли имаше неписано правило между тях – без проверки, за да няма скандали. А на тези им оставаха не повече от три спирки. Да се чудиш защо дупчат билети? Та това е не само необичайно, то е абсурдно за мургавите софиянци. Деси се сгуши в шала си и притвори очи. За това ли пък ще мисли сега?

Трамваят стигна последната спирка и Деси слезе с нежелание. Добре й беше вътре. Сега предстоеше най-трудното. А е неизбежно. Просто няма начин да не отиде.

Пред черквата имаше много народ и тя с усилие разпозна роднините си. Ето я майка й, сгърбена и намръщена, както никога не я е виждала. Леля Стояна, вуйчо Наско – тримата са се събрали като за последно. Встрани братовчедите пристъпват неудобно. Не са се виждали от години, радват се на срещата, а поводът е ужасен. Как да се държиш? Какво да кажеш, какво да направиш? Ето го и Гошко, малкия син на леля Цеца, ето я и жена му. И децата му. Гърлото я стегна. Още докато се чудеше какво да направи, вече вървеше към тях, прегърна силно братовчед си, целуна го. Но нищо не можа да каже.

- Десе, хайде да вървим. Време е! – Гошко се отдръпна и тръгна към църквата. Другите го последваха.

Опелото започна и хората се умълчаха. Запалиха свещички. Деси се приближи до пламъчето на сестра си. Беше й ужасно тежко. Там, в ковчега, лежеше леля й, която не беше виждала няколко години. Но в последните няколко часа  всички детски спомени нахлуха в съзнанието й. Тя беше най-добрата леля. Нейните зелеви сърмички бяха най-вкусните. Вечерите, прекарани у тях на гости, бяха най-сладките. Игрите с всички братовчеди в двора на тяхната къща бяха незабравими. Тези игри свързваха сега мъжете и жените около ковчега в особена връзка.  Миналото им беше общо. Четенето на свещеника като че ли припомняше забравените дни - страница след страница попът разлистваше евангелието. Картина по картина се редяха спомените, все по-мили, все по-сладки.

Деси погледна към ковчега. Вгледа се в лицето на леля си и не можа да я познае. Искаше да отвърне глава, но не можеше. Натрапчиво в главата й се изграждаше представата за последните часове на старата жена. Смъртта й беше унизителна. Смъртта й беше болка. Смъртта й беше срам. Изведнъж й се стори, че мъртвата примигна. Уплаши се и бързо отмести поглед. Втренчи се в сестра си, за да се успокои.

Опелото наближаваше края си. Роднините един по един тръгнаха със сковани крачки към ковчега, за да се простят с починалата. Всеки полагаше цветя върху тялото й, прекръстваше се и тихо отминаваше. Избягваха да я гледат в лицето. Там, на челото й, едно мораво петно напомняше за ужасния край. Всички се чувстваха малко виновни за трагедията и с наведени очи бързаха към изхода.

Цветанка искаше да ги спре. Да ги заприказва, толкова отдавна не ги беше виждала. Трябваше да им каже, че е щастлива. Че най-после е намерила утеха и покой. Та и най-близките й не можеха да си представят какво беше изживяла тя в този пусти живот. И не трябваше да винят сина й. Той беше жертва, той не е убиец. Както баща му млатеше него, така и той се научи. Да пие и да бие. Не можа дом да изгради, семейство да задържи. Ама той не е виновен. Мъжа й, баща му направи всичко това. Добре че малкият, Гошко, успя да се откопчи от дома. Той винаги е бил по-различен. Добър, милостив, жалостив, работлив. А големият – той си знае как е мръзнал навън като дете, изгонен с майка си от пияния баща. Нали затова почна да заеква. Нали затуй сърцето му се разболя. Нейният любим син – той изстрада всичко, малкият гледаще като че ли отстрани. И баща им не смееше да му посегне – Гошко имаше някак си авторитет, стигна до гимназия, имаше бъдеще. Пък Оги – тръгна след баща си. Без образование, без работа, по кръчмите и с пияниците. Колко я укоряваха сестрите й, че го гледа и го пере, и му готви, а той я бие и обира пенсията й. Ама те не разбират. Техните мъже не са такива. Техният живот, е-е-е-ех, съвсем различен беше. Та знаят ли те какво е да трепериш пред пиян съпруг? Знаят ли какво е да те млати по лицето, да ти сграбчи детето, да ви напъди на студа за изстинала манджа? Добре й е сега на Цветанка тука. Лежи си кротко, всички я уважават, а и... я, колко цветя! Ми тя толкова цветя не е виждала от сватбата си! Ех, само и Оги да беше тук. Той не е виновен, не е искал да я утрепе. Защо не дойде? Цеца се опита да отвори едното си око, да се озърне няма ли да види сина си. Мерна й се фигурата на Десито. Ей, това дете! И тя порасна, и тя бял ден не видя. И нейният мъж май си пийва повечко. Чувала е тя разни неща, ама смее ли някой да я попита. Пък детето само няма да се оплаче. Ама ето, сега ще й каже: Десе, махай се от него, Десе, че имаш две деца и за тях мисли! И за тях, и за себе си! Виж ме мен, дето цял живот търпях, мълчах, виж ме! Цялата в синини и отоци, цялата счупена и утрепана, недей, Десе, да чакаш повече!

Хлопнаха капака на ковчега, катафалката тръгна. Малката процесия пое по дългата алея. Възрастните крачеха бавно, краката им отказваха като че ли да продължат напред. Младите ги подкрепяха, а всички гузно мълчаха. Мълчаха и преди години, когато се досещаха какво става с Цеца, но бяха заети със собствените си проблеми.

Деси вървеше отзад с братовчедка си и сестра си.

- Ей, вижте, не мога да повярвам, че това се е случило! – братовчедка й извади цигара и запали. – Мислите ли, че е вярно?

- Що да не е вярно, бе Мина? От пияница като Оги всичко можещ да очакваш. Нали казваха, че станал и клошар? – сестра й също бръкна в чантата си за цигара.

- В този живот скапан всичко може да се случи – отсъди Деси и погледът й се зарея в зеленината наоколо.

- Извинявай, душо, имаш ли една цигара да ми дадеш? – гласът я стресна и тя се огледа. Откъм чешмичката се задаваше едра жена. Деси бръкна в джоба си и извади кутия цигари. Отвори я и подаде на жената.

- Жива-здрава да си, сестро, само късмет ще имаш в този живот и любов много – занарежда жената. - Че то, тук да идваш, не е хубаво. Още цигарка за щерката ще дадеш ли?

Деси подаде кутията. Погледна жената в очите и позна циганката от трамвая.

- Зетя погребахме преди месец  – завърза разговор от благодарност мургавата. – Злато момче беше, злато! Жена си на ръце носеше, и работа имаше, и къща! Ама на, напили се, сбили се и... отиде си момчето зелено още. Щерката бебе чака и не требе да пуши, ама как да й откажа поне тука, на гроба с мъжа си да изпуши една... – Гласът й се задави.

Деси мълчеше. Не можеше нищо да каже, гледаше сковано към младите циганки до пресния гроб. Трябваше да изчезне оттук, да се разкара далече, далече от всичко това. Трябва да намери сили да промени живота си. Иначе следващия път, следващият трамвай кого ли ще вози за опело?

- Тръгвам си, не мога повече! – отсече тя и се извърна към отминаващата процесия. Сестра й и братовчедка й я изчакваха, движейки се бавно накрая.

Махна им с ръка, посочи часовника си в знак, че закъснява, и се затича обратно по алеята. Каквото щат да си мислят роднините. Леля й щеше да я разбере.

 




Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: liliahristova
Категория: Политика
Прочетен: 627706
Постинги: 77
Коментари: 549
Гласове: 2062
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031