Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
24.08.2007 15:17 - АДАЖИО ЗА УЧИТЕЛКАТА
Автор: liliahristova Категория: Изкуство   
Прочетен: 3461 Коментари: 5 Гласове:
0

Последна промяна: 25.01.2008 23:27


Музиката се лееше в приятен ритъм, клавишите послушно следваха пръстите на девойката, която като че ли се бе унесла над клавиатурата. Дългата й изрусена коса скриваше половината от лицето й. Късата блузка разкриваше меки възглавнички около талията, изскочили от тесните джинси. Коланчето присветваше с металните си джунджурии, а по пръстите на момичето, които бягаха по клавишите, проблясваха сребърни пръстени.

     Учителката се беше свила в ъгъла, зад колоната. Мършавото й тяло се беше сгърбило съвсем. Погледът й беше като че ли забит в пода, но всъщност нищо не виждаше. Тя слушаше. Слушаше с цялото си същество изпълнението на детето. Всяка дребна грешка, която публиката пропускаше с великодушие, я караше да стисне силно очи и да поклати брадичката си.

Момичето завърши адажиото, стана бързо от стола, срамежливо се поклони и притича до другите от класа. Следващият участник в концерта зае мястото си пред пианото. Останалите седяха на столчетата на първия ред и слушаха разсеяно. Зад тях проскърцваха неудобните пейки за публиката. Неколцина баби си шушукаха за кварталните случки от последните дни. Вечеринката беше събрала в малкото салонче три поколения от един квартал. Случайно попаднали нямаше. Най-близките на децата бяха дошли да уважат труда на тяхната учителка и да ги подкрепят в усилията им да изпълнят добре Моцарт, Хайдн или Бетовен. Тези концерти бяха по-особени, учителката подбираше композиторите, като търсеше обща тема. Пред понякога изпълнените с лека досада лица на слушатели сред публиката тя разказваше накратко за живота на твореца, за мечтите му и творбите му, и постепенно салончето притихваше. Слушаше и класът. Най-малкото беше шестгодишно и непрекъснато подритваше столчето под себе си. Най-голямата беше в дванайсети клас и искаше да стане ветеринарен лекар. Уроците по пиано бяха за нея времето, когато притесненията за оценки и изпити изчезваха и на тяхно място идваше онова блаженство от добре свършената работа, което не всеки може да изпита.

Учителката примигна с очи и се размърда. Трябваше да представи следващия композитор. Докато говореше пред познатите родителски лица, тя си мислеше от колко неща се лишават тези мъже и жени, за да платят месечната такса за пиано на детето си. Повечето познаваше добре. Тези, които живееха нашироко, го демонстрираха без неудобство.  Другите, които трудно скърпваха месечния бюджет, се притесняваха, ако закъснеят с парите. Мислеше си и за ей онзи дядо на втория ред, който я разсейваше ужасно с шаването си, но не пропускаше, когато води внучето си на урок, да й целуне ръка. На възрастния човек  явно му беше неудобно на детското столче, а и не чуваше добре, та току се  завърташе към съседката да му доразкаже житието на Моцарт. А сега беше ред на внук му да свири. Старецът притихна и се приготви да слуша.

Момчето бе сред любимците на публиката. Всъщност това малко общество от три поколения си обичаше всичките деца, но както се случва с ярките личности, и тук всеки си имаше фенове. Овации се чуха далеч преди първия звук. Още докато отиваше към пианото, преди да се нагласи на стола, хлапакът вече натискаше клавишите, в движение. Свиреше с невероятна лекота. Пета година беше в класа по пиано, а в кварталното училище всички го познаваха като побойника от шести а. Почти не минаваше ден, без да се сбие с някого в междучасието. Напоследък всичко му беше докривяло. Съучениците му бяха скапаняци, момичетата бяха тъпи горделивки, сестра му в къщи се правеше на велика и не му даваше да джитка на компютъра. А сега и този досаден концерт! Писна му да го мислят за малко момче. Ама нали е заради учителката, да не я обиди. Тя си мисли, че е добър пианист, че има бъдеще... Да-да, няма цял живот да удря клавишите!... Последните акорди на сонатата се смесиха с тътренето на стола, момчето го избута и скочи, поклони се бързо на публиката и рязко се върна на мястото си. Учудиха го аплодисментите, повдигна намусено глава и срещна усмихнатите познати лица. Нещо го сви в гърлото...

Учителката трепна и се раздвижи. Краят на концерта наближаваше. Оставаше още едно тежко изпълнение и после може да се отпусне. Момичето, което седна пред клавишите, имаше сериозни заложби. До миналата година това дете учеше с лекота. Взе я в класа си още на пет годинки, беше едно пухкаво котенце с меки пръстчета, които уверено напредваха по клавиатурата.

Тази есен беше по-различно. Детето израсна и започна да се влияе от приятелките си, които нямаха допълнителни занимания и я викаха на игра в градинката. То идваше неподготвено за уроците. Но успяваше да научи всичко с нея. В семейството имаха финансови проблеми, почти последователно и двамата родители останаха без работа. Майката не се предаваше, търчеше на няколко места да заработи нещо на хонорар, но личеше, че животът им е тежък. На няколко пъти отвори дума за отписване от уроците, но учителката не се съгласи. Ако сега изпуснеха момичето, край! Щеше да стане една от многото малки хулиганки, които крещят по улиците, бият се с момчетата, надигат бирените бутилки и посягат към цигарите. Не, нямаше да го позволи. Щеше да е рамо до рамо с майката на детето в битката й срещу ужасяващия свят на улицата, който погълна вече толкова много звездички. Щеше да се бори докрай! Ето, и вчера - учителите стачкуваха, училищата бяха затворени. Тя не можеше да си позволи подобно нещо, нейният клас имаше нужда от вниманието й, от грижите й, как ще си изпуснат урока?

Наостри слух. Идваше най-трудната част на менуета, която така и не успяха да изгладят. Браво! Това дете беше чудо! Без грешка, без колебание изпълни пиесата, която го затрудняваше до вчера.  Момичето определено имаше заложби, а най-вече успяваше още на тази крехка възраст да впрегне цялата си енергия в амбицията да се представи отлично пред публика. Беше родено за сцена.

Учителката си отдъхна, отпусна се леко и се приготви за последното изпълнение. Сега вече можеше да се наслади на музиката, без да се притеснява, че нещо може да се обърка. Придърпа ръкава на овехтялата си блузка нагоре, приглади посивялата си коса и се облегна на стената. Обувките й бяха неудобни, но ще издържи още малко. Не можеше да си позволи нови покупки, дъщеря й вече порасна и има своите нужди. А до завършването има още три години...

Девойката се изправи и тръгна смутено към пианото. Публиката също се нагласи. Всички притихнаха, след като аплодираха весело момичето. Дори и малките братчета и сестричета, дето вече не ги свърташе на едно място, се свиха на детските столчета. Обещаха им, че свършва, само още няколко минутки да стоят тихи.

Нежните звуци на Лунната соната се разляха в салона, надигнаха се към прозорците и изпълзяха под вратата. Навън вече беше мръкнало. Бялата зимна луна се втренчи в светлото петно, откъдето се лееше тъжната мелодия. Студеният вятър се спря в клоните на близкото дърво. Родителите се облегнаха назад, бабите и дядовците се изопнаха в опита си да преодолеят старческото недочуване. Учителката приседна на края на столчето. Тялото й постепенно се отпусна, затвори очи, лицето й придоби спокоен вид. Накрая с усилие примигна и се усмихна отново.

Ръкоплясканията оживиха салона, разбутаха се столове, пейки, децата притичваха за букети при майките си, бабите се обличаха шумно, бащите излизаха да запалят по цигара. Полека-лека всички се изнизваха през тесния вход - доволните родители и възбудените им деца. Вратата зееше отворена и през нея нахлуваше студът. Учителката приемаше цветята и благодарностите, но очите й проследяваха тъжно как мразовитата зимна вечер  поглъща нейните деца. Уличната лампа не светеше и те се блъскаха шумно, докато свикнат с тъмнината. Не, нямаше да ги пусне така лесно. Щеше да се бори за пламъчетата в техните душички, за всяка звездичка, която този пронизващ леден вятър се опитваше да загаси. Останала сама, тя изключи осветлението, врътна ключа и тръгна по лунната пътека.

(Опитах се да прибавя и тази нежна музика, но точно този адрес http://uk.youtube.com/watch?v=ZbwJarFL1c8 блогът не иска да приеме. А друго подходящо изпълнение за моето разказче не намирам. Ако искате, чуйте го.)

Разказът е отличен с трета награда на Националния литературен конкурс, посветен на 85-годишнината на народно читалище "Св. Св. Кирил и Методий" - януари 2008 г.

 

     

 




Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. natali60 - много нежно...
02.09.2007 17:20
Благодаря за хубавото чувство!
цитирай
2. liliahristova - И аз благодаря
02.09.2007 19:06
за топлите думи!
цитирай
3. buket - *
23.09.2007 18:41
Да не би Вие да сте учителката?
цитирай
4. liliahristova - Не, не съм:)
23.09.2007 22:53
Но моето момиче учеше при една такава учителка...
цитирай
5. stasislav - :)
31.01.2008 22:55
браво!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: liliahristova
Категория: Политика
Прочетен: 627708
Постинги: 77
Коментари: 549
Гласове: 2062
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031