Премиерата е на 18 ноември, петък, 17 ч., в залата на Съюза на военноинвалидите и военнопострадалите (ул. "Христо Белчев" № 21, вход откъм ул. "Солунска").
Ще се представят и уникалните му карикатури.




          Превръщането на ръкописните бележки на дядо Величко в книга има над 20-годишна история. Пожълтелите вече листа, изписани на ръка с химически молив, разлиствахме у дома като деца. Когато по-късно се зачетох в текста, осъзнах, че четливият почерк на дядо само изглежда такъв и трудно ще разбера целия му разказ. През 1988 г. мой приятел ми услужи с портативна пишеща машина и започнах да преписвам спомените. Така ги и прочетох, доволна, че съм съхранила уникалния разказ, скрит в ръкописа.         След натрупан стаж в периодични и всекидневни издания, постепенно стигнах до логичната равносметка, че спомените на дядо имат своето място във военната ни историография. През 2005 г. направих проба, като издадох труда му „Поява, мирновременно и военновременно развръщане, действия за времето от Първата световна война 1914-1918 до края на Втората световна война 1939-1945 г. Кратки сведения”. Проба, защото текстът в книжката, която озаглавих „Въздушна тревога”, е едва 60 страници. Отпечатана в скромен тираж, книжката намери мястото си в Народна и Столична библиотека, както и в библиотеките на Военна академия, Военния клуб, Военния университет във Велико Търново и факултета му в Шумен. С нея разполагат и ветераните от Съюза на възпитаниците на военните на Н.В. училища.        На премиерата изложихме и карикатурите на дядо Величко в оригинал. Специфичният му рисувателен стил показва и смешните, и жалките страни на войнишкия бит и на обществото от 30-те години на миналия век. След „Въздушна тревога” започнах да подготвям за печат и автобиографията му. Разделих текста в няколко тематични глави, обособих подзаглавия и въведох пряка реч там, където описанието беше тромаво. Оценките и характеристиките за описаните личности са изцяло на автора, без никаква редакция. В детските ми спомени дядо е подреден, взискателен и дисциплиниран човек. Беше вече болен, когато редовно викаше у дома бръснаря и поддържаше безупречен вид. Със сестра ми ни учеше да метем, като държим метлата близо до лопатата и постоянно загребваме боклучетата в нея, без да замахваме през целия килим. Държеше на реда и при раздаването на лакомства. Любимите му бонбони, а и на нас, бяха „Дипломат”. В голямото си писалище винаги имаше кутия бонбони. Ако ми се приядеше, знаех процедурата: почуквам на вратата, като чуя „Влез”, се вмъквам и питам боязливо: „Дядо, може ли един бонбон?” Той се усмихваше, отключваше чекмеджето на бюрото си и вадеше кутията. Любими ми бяха дъвчащите бонбони, а сестра ми си падаше по онези с черния шоколад. Като грабнех бонбона, затваряше кутията и я прибираше. Дядо все седеше зад писалището си, а пред него, върху голяма кожена подложка, имаше купчина листове. Не трябваше да го безпокоя излишно и излизах. Ако исках още, церемонията се повтаряше. От роднините си чувах по-късно, че дядо Величко бил голям шегаджия. Аз помня само, че когато при разходка срещнехме дете, той го спираше: „Как се казваш?” Детето отговаряше с името си. „А не, не си Мария, ти си Бонбонка Шоколадова, знам аз!” Вадеше от джоба си увит бонбон и черпеше детето.         Помня и разходките с дядо в Борисовата градина. На връщане по традиция минавахме през сладкарница „Пчеличка”, където ни гощаваше с крем пита и боза. Веднъж бозата беше свършила и ми даде да отпия от неговата бира. А у дома при повод си сипваше мастика. Имаше една стъклена чаша, на високо столче, много широка нагоре, почти хоризонтална. Като си налееше, чукваше чашата в челото ми, казваше „Наздраве!” и отпиваше, а после ми даваше да топна с пръст. На дядо прочетох и първото си стихотворение. Съчиних го в една тиха зимна вечер, почуках на вратата му, получих си бонбона и му го издекламирах. Похвали ме и се умисли.         Загубих дядо си на 9 години. Онези листове, които гледах по писалището му, превърнах в книга, чрез която искам да изразя обичта си и тъгата, че не съм общувала по-дълго с него. И въпреки че книгата описва военната му кариера, без да е пълна автобиография, чрез нея аз познах дядо си повече.
 

Свършила си чудесна работа и без да имам книгата.
Впечатли ме това, че помниш дядо си от 9-годишна, а си направила книгата "му"!
Ти си пример за внучка и това го пиша без ирония!